По повод на проведена работна среща в Комисията по образование и наука свързана с дискусия около внесения Проект на Закон за предучилищно и училищно образование от г-жа Милена Дамянова и група народни представители, публикуваме мнението на Калоян Дамянов, Председател на НАРУ :
Както е известно на тези, които следят моя блог или кариера от повече от две години, се опитвам да работя заедно с мои колеги в НАРУ да обясняваме, че не може да се приеме нов училищен закон без да се постигне качествен нормативен продукт.
Внесеният в Народното събрание за втори път Проект на Закон за предучилищно и училищно образование от Милена Дамянова и група нейни съпартийци има много достойнства, но със сигурност едно от тях не е качеството на нормативен документ за системата на средното образование, която касае всяко българско семейство и е необходим действителен обществен консенсус. Този документ по-скоро е своеобразна “логорея”, която съчетава в себе си сбор от полезни и не толкова текствове и в същото време не дава конкретни отговори на сериозни въпроси. Авторите му често нямат отговори на въпроси, защо едно или друго нещо не е уредено в текста и винаги повтарят една своеобразна мантра: “това ще го видите в стандартите към него, които са почти готови, но няма да ги покажем предварително”.
Ще се опитам да представя някои от основните причини без да претендирам за изчерпателност за нашата критичност, няма да се спирам на никакви политически нюанси.
И така едно по едно:
Този проект на закон има повече от 400 текста, което го прави по-голям и от кодекс. Това се обяснява от авторите, че към него не е предвидено да има правилник за приложение. Всъщност причините са, че целта е да се обърка четящият, защото едва ли някой може да има търпение да прочете целия документ на един дъх. Когато се изтъкне този аргумент, авторите казват винаги: “Вие не познавате целия документ и философия и затова не го разбирате”. Логичният въпрос е след като толкова обществени обсъждания имаше и всичко е било публично, как така не можахме да се запознаем и проникнем в него и как след това евентуално ще го прилагаме. Както се казва, това е малък проблем на фона на другите му “кусури”, защото все пак ние имахме търпение и прочетохме целия проект на закон.
Абсолютна спекулация са твърденията на Милена Дамянова и нейния екип, че проекта на закон имал едва ли не само привърженици и всички го приемали. Такова мнение се насаждаше упорито от предходния екип на МОН, който не пожали усилия и средства да налага този злополучен текст. Ето някои организации, които имат резерви, но вносителите на проекта никога не споменават: Национална Мрежа за Децата /НМД/ излезе със специално становище с всички свои коментари за положителните и отрицателните моменти. От Асоциация “Родители” г-жа Ева Борисова изтъкна, че този проект на закон залага преди всичко на “декларативно ниво” и на никаква съществена промяна на статуквото. От Института за прогресивно образование г-н Явор Джонев изключително добре очерта един от съществените проблеми на въпросния проект: “Тойзатвърждавазакостенелиспособизаконтролнадучилищатаиелитарнияподходкъмобучение.” От Сдружението на математическите гимназии също отправиха критично становище МариянаТодорова, секретарнасдружението: „Впроекта на закондосеганевиждамеучилище5-12 клас, каквотосмение. Искамевзаконадаимаучилище5-12 клас, оттамнататъкнещатасисепроменяткактотрябва. Всамияучебенплансразличнитевидовеучебнипредметисвободноизбираемаизадължителноизбираемаподготовканиесиправимучилищнитеучебнипланове, нопростокатовидучилищетрябвадасъществуваме, задаможемдаиздадемдокументв7 класидаимаметакъвстатут, дасъществувамекатотаковаучилище“. ВБългария има30 математическигимназии и техните ученици представляват основно страната на различни международни олимпияди по математика и информатика. Притеснението на математическите гимназии се подкрепи и от родителите: “Майка съм на четвъртокласник и наистина не зная какво да правя. Сигурна съм, че и много други родители са в моето положение. Искам детето ми да кандидатства след четвърти клас в Математическата гимназия, но нямам представа дали до лятото няма да бъдат приети промените в Закона за образованието, които забраняват приема след четвърти клас. А детето ми се подготвя за математическите състезания, с които до миналата година се кандидатстваше. Никой не може да ми каже дали ще има прием за следващата учебна година, или не. Стотици са семействата във Варна с моя проблем, а няма институция, която да внесе поне малко яснота в цялата объркана ситуация. Учителите също нямат представа“, пише варненката Виолета Петрова.”
Нещата не свършват до тук. От Национална Мрежа на Родителите /НМР/ организираха дори и протест пред 41-то Народно събрание заедно с родителските кооперативи по два важни недостатъка на този проект: задължителното предучилищно обучение на 4 годишните деца и липсата на формулировка за дейността на родителските кооперативи. В своя декларация родителите съобщиха: “Проектът за Закон за предучилищното и училищното образование е в директно противоречие с Конституцията, според която отглеждането и възпитанието на децата е отговорност на техните родители (чл. 47), както и с редица международни конвенции, по които България е страна. Според чл. 14 (3) от Европейската харта за правата на човека, Протокол 1, чл. 2 от Европейската конвенция за правата на човека, чл. 26 (3) от Всеобщата декларация за правата на човека и чл.18 (4) от Международния пакт за политическите и граждански права държавата е длъжна да зачита свободата и правото на родителите да осигуряват и да избират вида възпитание и образование за своите деца според своите философски, религиозни и педагогически убеждения. Проектозаконът обаче официално изключва родителите от кръга на лицата, участващи в образователния процес (чл. 2 (2)). Нещо повече, за пръв път в историята и напълно безпрецедентно се постановяват тежки административни санкции за родителите за това, че отглеждат, възпитават и обучават децата си след тригодишна възраст (чл. 344 (1)). Така проектозаконът дава на изпълнителната власт, в лицето на министъра на образованието, функция на монополен източник не само на образование, а дори на обществено отглеждане и възпитание за децата в България. Абсолютно безпрецедентно за света и България е задължителното посещаване на институция за обществено отглеждане и възпитание на деца от годината, в която навършват 4-годишна възраст (чл 8. (1)). Не съществува страна, където всички деца да започват формалното си образование по един и същи начин на една и съща възраст; в малкото страни, в които държавното образование започва от по-ранна възраст (5 год), то не е задължително – там съществуват и концептуално алтернативни свободни училища и неучилищни форми на образование, между които родителите могат да избират съобразно индивидуалното развитие и потребности на детето си.”
Дори и само по тези причини си струва всеки един експерт да проумее, че има нещо, което не е наред в този проект. Това естествено не може да се отчете, когато такава базова познавателност липсва.
Когато пренесем всичко на фронта на обучението на децата със специални образователни потребности, Национална Асоциация на Ресурсните Учители /НАРУ/ имаше най-сериозни коментари и несъгласия с екипа на МОН, изготвил “публично” този проект. Милена Дамянова почти като на шега, но доста сериозно каза: “за първи път ние въвеждаме приобщаване в образованието с това, че поставяме в центъра детето”. Това разбира се, тя може и да го вярва, защото няма никакъв практически опит в образованието на тези деца, но за съжаление освен нея това се подкрепи и от нейните “практици” в образованието и една проправителствена по онова време “родителска” организация, която се ръководи от човек не родител на дете със специални потребности.
Всъщност за никакъв център не може да става дума, защото проектът предвижда оценяването на специалните потребности да става от “училищния екип”, който към момента реално не съществува и не се предвижда, как точно той ще се изгради във всяко българско училище. Както и при другите моменти, само се “декларира” желание, но изпълнението не е разписано /защото в бъдеще ще се прави това в някакъв стандарт/. Център на този проект е училищният директор, който сам назначава екип за оценка и с други думи сам решава кое дете е със специални потребности и кое не и също така сам решава какви специалисти ще назначи или ще “закупи” от някъде такива. Държавата тотално абдикира от грижите за тези деца, като планира да преструктурира ресурсните центрове в социални услуги и “центрове за личностно развитие”, за които нито е предвиден някакъв стандарт, нито е ясно дали общините ще могат да изградят такива. Когато се поставят тези въпроси, компетентно авторите казват “Законът ги задължава”. Интересно как законът ще осигури и средства, за да може да изпълнят “задълженията си” всички участници, включително и родителите, учители, кметове и т.н
Въпросният проект не се подкрепяше и от други представители на специално образование, което беше демонизирано едва ли не, защото е “анти-детето”, нищо, че във всички нормални страни то съществува и се развива.
Първи възроптаха болничните училища, които настоящият проект планира да закрие без да даде отговор кой ще обучава децата с хронични заболявания, които с месеци понякога и години са болнични заведения. Естествено и на този въпрос отговърът на вносителите е познат /В стандарта ще пише/. Директорът на столичното болнично училище имаше неблагоразумието да се опълчи на Милена Дамянова, за което беше освободена, понеже решиха да и променят длъжностната характеристика и след 20 години стаж, вече не отговаря на изискванията за тази длъжност. Не беше взето в предвид подкрепата от родители на такива деца, защото те не разбират, но само “нашата” родителска организация е компетентна.
Помощните училища, които сами признават, че се нуждаят от промяна, също не останаха доволни, защото те пък бяха извадени от понятието: “училища” и вече не могат да бъдат числени към “специалните училища” и ако не се закрият от общините трябвало и те да станат център за личностно развитие, както и ресурсните центрове. Естествено имат и друга доста смешна преспектива, можело да станат и общообразователни училища. Интересно в каква форма след като до този момент, те нито са били такива, нито имат такъв педагогически състав.
Една добра промяна, която предвиждаше проекта, е въвеждането на “комбинирана” форма на обучение на някои деца, сред които и тези от аутистичния спектър. Когато заедно с родителски организации се предложи това да се въведе в стария закон, ако за сега няма нов. Аргументът на авторите на проекта е, че след като няма нов закон няма как да има и такава промяна. В същото време на много места в страната тази форма реално съществува, благодарение на училищата и ресурсните центрове.
Проектът на закон не даде отговор и на малките училища, които очевидно не могат да се справят с формата на делигираните бюджети, защото са с маломерни паралелки и са “хронично” недофинансирани. И тук подхода е повече от “брутален”, отново се отправят към общинските администрации, които също не биха могли да се справят, защото обикновено са прекалено малки, като население и приходи. В някои случаи се изтъква и пак, че ще се мисли в стандартите в бъдеще. Това са същите стандарти, които трябва да заменят държавните образователни изисквания /ДОИ/, което никой не знае кога ще стане и реално се обрича целият проект на липса на прогноза за реализация в практиката.
Не беше отчетено и мнението на Сдружението на Общините в България, които изказаха съмнение за възможността на много общини да се справят с предвидените промени. Не беше взето в предвид дори и опасението на Министерство на финансите, което също много пъти се осъмни в реализацията на проекта. Винаги отговор на авторите е, “ще се намери начин”, от къде обаче, вероятно от зоната на “неосъзнатото”.
По-неприятното е, че всички, които сме имали някакви възражения или бяхме обиждани, претискани, ласкани и какво ли още не, но не и приемани. Родителите, които протестираха, бяха наречени: “сектанти”, експертите, които имахме възражение сме искали: “да си запазим работните места”, представителите на неправителствения сектор, които имат възражения не разбирали философията и т.н.
Когато обаче се наложи да се покажат защитници на въпросния проект, винаги се изваждат едни и същи имена на хора, които или са общински съветници, депутати от въпросната партия, предложила проекта или са организации, получаващи средства от даден проект или просто са директори, назначени от авторския екип на проекта. Това не им пречи да се представят, като преди всичко като “практици” и “граждани”.
И след като човек прочете всичко това, което е само едно резюме от историята за “обществената подкрепа” на този проект, се чуди до кога само с Пиар и без минимална експертност ще се творят толкова важни проекти на закони. До кога българските политици ще считат, че след като някой ги критикува е против тях? Все въпроси, на които можем да се замислим.
Справка:
Становище на НСОРБ /Национално сдружение на общините в Република България/
Позиция на Математическите гимназии
Становище на доц.д-р Бончо Господинов, Декан на Педагогически факултет, СУ „Климент Охридски“
Интервю с Ева Борисова от Асоциация „Родители“
