• Илияна Киркова е родена във Враца. Тя е незряща.
   
• Завършва средното си образование в училището за деца с нарушено зрение в София.
   
• Има диплома за лечебен масаж.
   
• Работи към ДКЦ-Враца 16 години като масажист.
   
• След това решава да смени попрището, в което се изявява, и кандидатства педагогика. 
   
• В момента учи трета и четвърта година ведно, за да получи така желаната диплома.
   
• Работи към Ресурсен център-Враца, където помага и на незрящите деца, учещи в масови училища и срещащи много трудности заради липсата на зрение. В нейно лице те се срещат с един незрящ, но пълноценно живеещ човек. 
   
• Тя сканира много книги и ги обръща в MP3 формат, за да могат други незрящи, които нямат компютри, да ги чуят.

Госпожо Киркова, малко са хората, които избират попрището си в живота и го упражняват като Вас повече от десетилетие, а после решават да го сменят. Какво Ви насочи към педагогиката?

Слабост ми е, че мога, а и има какво да науча някой човек, невиждащ като мен. Това ми дава шанс да работя с децата, които могат да бъдат формирани още от малки как да се справят с живота и различните неща, излизащи срещу тях, за да имат един равен старт. Те сега са интегрирани, но аз навремето нямах тази уникална възможност да уча при своите родители, тук, в града. Трябваше да отида в София. Хубаво е, че незрящите деца сега имат възможност да останат тук. 

Казвате, че Ви е било трудно. Не беше ли Ви предоставена възможност за равен старт в живота? Пред какви перипетии се изправихте, докато учехте?

На първо място, докато учех, въобще не се срещах с родителите си. Виждахме се само по веднъж месечно. Това бе максимумът, както и през ваканциите. Такива бяха условията през 90-те години. Оттогава знаех, че просто трябва да доказвам на обществото, че съм един пълноценен гражданин. Особено, след като завърших масажа. Оттам нататък за всяко едно нещо, което изникваше като предизвикателство пред мен, трябваше да доказвам, че хората без зрение могат да бъдат равноправни, равностойни в конкурентната среда за работа. 

Променили ли са се нещата от времето на Вашите ученически и студентски години?

Има напредък оттогава. Смятам така, защото напоследък, като че ли има по-голямо разбиране от обществото, по-голям толеранс. Все пак не е достатъчно. Това съвсем не означава, че незрящите имат своя равен старт. Те имат своите борби, своето преодоляване на преградата към виждащите. Тази преграда е видима от всички, ако мога така да се изразя, но тя си стои. Не се променя. Двете страни трябва да я бутнат. Взаимно трябва да стане. Винаги съм имала подадена ръка и от другата страна. Аз подавам своята, но трябва да има кой да я поеме. 

Какво може да се направи, за да се постигне това?

Обществото като цяло няма информация за хората с увреждания – дали те са деца, или са възрастни хора вече. То като че ли се опитва да махне най-сетне тази информационна завеса. Проблем е, че се гледа, специално от институциите, първо – на това какво не може, а чак после – и то ако решат, могат да видят и какво може да се направи по въпроса. Независимо дали става въпрос за незрящ човек, неходещ, нечуващ – това няма значение. Стоим си на една позиция ние, хората с увреждания като цяло. 

Какво най-много Ви харесва в работата Ви в Ресурсния център?

Много ми харесва колективът, с който работя. Аз наистина се чувствам много добре приета. Използвам повода да благодаря на всички, с които се трудим заедно. Много харесвам работата си с децата. Това е едно предизвикателство. Помагам на незрящите деца да се чувстват пълноценни хора. Заниманието ми е главно в това те да могат да имат своето адекватно ориентиране във физическата среда, в която учат, да придобият полезни умения, Брайл, компютри. Това е другата, главната ни задача като специалисти – да помагаме на тези деца, да съдействаме на родителите им и масовите учители. 

С колко деца работите?

Работя по информационни технологии с почти всички деца в центъра. Те се справят с всяка една задача, която е в общообразователната програма. Това става чрез говореща програма, която им помага. 

Какви трудности срещате за придвижването си в градските условия на Враца?

(Смее се) Какво да ви кажа… Има много да Ви разказвам. Например днес, като слязох от тролея, чух как копаят покрай мен. Използвам повода да благодаря на всички работници там, които се впуснаха с викове „Стойте !!!”, защото бях на две крачки от пропаст четири метра. Аз не знам къде копаят днес или утре примерно. Това, ако му казвате добра среда, здраве му кажи. Разбира се, да речем минат големите проекти, дали ще стане всичко ОК? Не знам. Има лошо поставени табели, които са на височина на човешкия ръст. Аз, като ходя с белия бастун, няма как да проверявам какво ще се случи. Това е един от проблемите. Друг е, че не всички светофари са озвучени. Тези, които са, са добре. Хубаво е, че издават сигнал само на зелено. Ако ще има още озвучени светофари, нека да се автоматични и да дават сигнал само на зелено, не е нужно да издават различни звуци. Бяха пуснали един на „Космос”, който денонощно пищеше във всякакви варианти, но го оправиха. Разбира се, такива светофари са много малко на брой във Враца – на „Космос” и при ЛИДЛ.

Относно достъпа до институциите, от голяма полза ще ни бъде, ако поставят зумери на вратите, т.е. – устройство, което издава тих звук и помага на незрящите да се ориентират къде са вратите. Точно това ни е другият голям проблем – намирането на входната врата. Все пак аз съм добре ориентирана. Ходя във всички врачанските училища и съм свикнала да се справям. 

Помагат ли Ви хората на улицата, когато имате нужда?

Помагат, но понякога се получава и друга ситуация. Те искат да ми помагат, но аз нямам нужда от тази помощ и хората ми се сърдят. Това не е нужно. Знам, че са решили да свършат едно добро дело и да ме заведат в една посока, но обикновено аз не отивам натам. По-добре да ме попитат искам ли и да не се сърдят впоследствие. Когато е опасно, е ОК, но когато нямам нужда … 

Какво си пожелавате за в бъдеще?

Всички да сме живи и здрави и където не можем да си помогнем, нека Господ да ни помага. Пожелавам си и да успея да завърша висшето си образование през тази година. Да ни се сбъдне мечтата Ресурсният център да се сдобие с Брайлов принтер. Така ще ми се улесни работата, ще можем да имаме адекватно отпечатани материали на Брайл и децата ще бъдат по-добре подготвени, ще могат да си четат и учат всичко навреме. 

Източник: ZOVNEWS