Започваме първия учебен ден със статистика. В началото на новата учебна година ви предлагаме много цифри, които очертават взаимноизключващи се тенденции и доста храна за размисъл за качеството на образованието в България.
По традиция някъде около 15 септември традиционно се задава въпросът: Какво се случва с българското образование? И по-често отговорът е: Нищо хубаво.
Но дори да го бяхме задали по-рано – след матурите и кандидатстудентската кампания преди новата учебна година, отговорът щеше да е същият.
Нищо хубаво, защото нивото на образованост на българските ученици пада всяка година. Международното изследване PISA 2009, което по-късно влиза и в специални доклади на ЕК, официализира, това което всички подозираме. В него се казва, че българските ученици имат елементарна грамотност – могат да четат и да пишат. Почти половината от тях обаче се затрудняват да тълкуват и анализират текст. Т.е. да мислят, оценяват, систематизират и да правят избор.
В доклада на ЕК се посочва, че 41% от децата в България са под критичния праг на грамотност (при другите страни средният процент е 24%).
На фона на кипящата дейност, реализирана от Министерството на образованието, включително и по подготовката на новия училищен закон, тази липса на позитивна промяна в нивото на образованост на зрелостниците изглежда направо необяснима.
Още по-необясним изглежда факта, че обратно на водещото за образователните политики на ЕС разбиране , че подготовката на работещите в системата кадри е един от ключовите фактори за осигуряване на качество на образованието (European Report on Quality of School Education (2000); DG Education and culture, p.6, http://europa.eu.int/comm/education/policies/educ/indic/rapinen.pdf), в България добре подготвени и квалифицирани учители не успяват да подготвят добре своите ученици.
Защото докладът „Образование 2011” на НСИ сочи, че учителите в България са високо образовани – 90.9% имат завършена образователно-квалификационна степен „бакалавър” или „магистър”, а 8.6% са със степен професионален „бакалавър”. Същото показва и Доклад на ЕС от 2011 година, според който българските учители поддържат едно сравнително добро ниво на квалификация, близо до средните стойности за ЕС.
Въпреки че и в България, както и в ЕС, общият брой на заетите в системата преподавателски кадри намалява, съотношението между учители и ученици у нас е значително по-добро от средните нива за ЕС.
В предучилищната подготовка съотношението у нас е 12,8 спямо 13,6 за ЕС 27.
В началната степен на образователната система в България един учител работи с повече ученици от средния брой за ЕС, но в прогимназиалната и гимназиалната степен ситуацията у нас е по-добра в сравнение с тази в Европа – съответно 12 спрямо 13,1 (за ЕС 27) и 11,5 спрямо 11,7 (за ЕС 27).
Международното изследване TALIS от 2009 година разкрива също така, че у нас преподавателския състав е сравнително високо квалифициран и участва активно в продължаващи квалификационни дейности.
Съпоставката обаче става твърде интересна, когато тези данни се сравнят с резултатите от проучванетоPISA за нивата на грамотност.
Оказва се, че в Ирландия подготовката на преподавателите не се оценява като добра, квалификацията на учителите в Норвегия е по-слаба от тази на българските им колеги, в Германия процентът на учителите над 50 години е много по-висок, а във Финландия съотношението между ученици и учители в гимназиалната степен на образование е по-лошо.
Въпреки това обаче, това са страните, чиито 15-годишни ученици са се представили най-добре на международните тестове като първенството по всички дисциплини държи Финландия.
Доказателствата за това, че в нашата образователна система нещо определено не е наред са повече от очевидни. Не е необходимо даже да търсим международните проучвания.
Достатъчно е само да обърнем внимание на средния успех на българските зрелостници, постигнат на матурите, който едвам минава нивото на Добър 4!
Достатъчно е да отчетем резултатите от приемните изпити за висшите учебни заведения, за да ни стане ясно, че в системата на образованието ни има сериозен проблем. Или по-скоро сериозни проблеми!
Въпросът е дали това разминаване между качеството на преподавателския състав и постиженията на учениците се дължи на нереалистична оценка на подготовката на учителите?
Или пък на липсата на мотивация за работа и ангажираност с преподавателската кауза, породени от ниското възнаграждение за положения труд и високия стрес в работата?
Дали към това не се прибавя и негативният ефект от прекъсването на връзката между участниците в образователния процес – учители, ученици, родители – които понастоящем са като че ли изправени едни срещу други, вместо да се държат като „съотборници”.
Възможна причина за това подготвените кадри да не могат да подготвят добре своите ученици обаче се крие и в огромната поколенческа разлика между учителите и учениците.
Застаряването на учителската професия е силен негативен фактор. Във времето на технологичния прогрес, когато децата преди да познават буквите вече работят с клавиатурата, липсата на актуализация на уменията и уповаването на традиционното знание определено не са преимущество.
Може би въпреки добрата си подготовка българските учители всъщност нямат умения да предадат своите знания и компетенции на новите поколения ученици.
Може би просто поколенията не могат да намерят общ език или пък просто традиционните умения и знания за днешните деца не са нищо повече от отживелица.
Поредният опит на синдикатите обаче да привлекат вниманието на обществото върху факта, чемладите хора нямат интерес да стават учители, отново остана без особен отзвук. И като че ли изнасяните почти всяка година данни за отлива на младите и перспективни кадри от професията не трогва никого. А би трябвало! Защото фактът, че под един процент от работещите в момента 85 000 учители са на възраст до 30 години, прави страната ни шампион по застаряването на преподавателите. В момента средната възраст на учителите в училищата е 50-54 години, докато в детските градини е още по-висока – 54-59.
Как обаче се привлича един млад човек към дадена професия. Безспорно, ключов фактор са добрите доходи. Но категорично не е само това. Според общ доклад на Европейската комисия и Организацията за икономическо развитие и сътрудничество, наред с доходите, от ключово значение са и разнообразието в квалификационните дейности, мотивацията на учителите, обратната връзка към учителите като част от политиката на училището, включително и климатът в класната стая и в училище.
Доброто управление на училищата, колегиалното сътрудничество, удовлетворението от работата и възприемането на различни преподавателски техники и похвати са също важни за осигуряването на качествени кадри.
Изграждането на подобна позитивна среда за работа и развитие на кадрите не изисква само финансови средства. Иска визионерска политика, дългосрочна стратегия и ясно разпределение на задълженията и отговорностите. Иска стройна и ефективна система, всички елементи от която да водят към една обща цел – повишаването на нивото на компетентност на подрастващите.
Докато обаче липсва система и всеки елемент претендира за „самостоен” живот, рискът да се превърнем в нация от неграмотни и некомпетентни хора е направо реален.
