Андрю Фулър е клиничен психолог и семеен терапевт, който предлага практическа подкрепа за родители и учители, изправени пред сериозното предизвикателство, наречено „трудни деца“. Работил е с хиляди деца и техните родители, както и с много училища и общности в Австралия и чужбина. Член е на катедрата по психиатрия и катедрата по образование в университета в Мелбърн. Автор е на няколко бестселъра, между които: „Трудните хора“, „Партизански тактики за учители“, „Как да помогнем на детето си да успее в училище“, „Животът – наръчник за употреба“ и др. Той е и един от авторите на серия от програми за развиване на емоционалната интелигентност и издръжливост на децата, която се използва в над 3500 училища във Великобритания и Австралия. Андрю Фулър е и главен консултант на националната програма на Ей Би Си за превенция на наркотиците.

Как се роди книгата „Трудните деца“?

Повече от 25 години консултирам деца, тийнейджъри и техните семейства. Създаването натази книга бе съпроводено с драматично скубане на коси и скърцане със зъби – слава богу, не само от моя страна.

Това бе живописен съпровод на разказите на родители и учители за преживелиците им с такива деца – именно на тях дължа много от свежите идеи в книгата.

По какво се разпознават трудните деца?

Обща черта при трудните деца е, че те всички имат силен характер и искат да успеят в това, което са си наумили. Средствата са различни – според темперамента на децата, но всички те са упорити и не се отказват лесно. Те са открили начин да стане на тяхното и го използват отново и отново.

Най-важният фактор, за да има вашето дете чудесен живот, са отношенията в семейството.

Чувството за приобщеност е лекарство срещу страховете на детството – отхвърленост, самота, изоставяне. Трудните деца се страхуват от всичко това повече от останалите. Да спортувате заедно е чудесен начин за сближаване на семейството.

Как можем да поправим поведението им?

Трудните деца няма защо да се „поправят“, понеже не са „дефектни“. Те просто трябва да бъдат научени как да използват силните си страни и как да общуват със света по-ефективно.

Важно е да се разбере какво провокира определено държание, а в тази задача никой не би могъл да е по-подходящ от родителите им. При манипулаторите например движещата сила зад провокативното поведение е страхът: че не са достатъчно специални и няма да ги обичат. Спорещите пък се страхуват, че не зачитат чувствата им и ще бъдат изоставени.

Състезателите може твърде много да се хвалят с постиженията си и така да се превърнат в успели, но самотни хора. Ето защо е важно родителите да се намесят и да разберат какво се случва, и да намерят начини да помогнат на детето си да разгърне потенциала си и да се почувства на мястото си в света, в който живее.

Казваш, че трудните деца се страхуват от отхвърляне повече от останалите деца, така ли?

Да, трудните деца са силни характери и притежават волята да променят нещата. Това ги прави доста независими, но в отрицателен аспект на тези деца може да им липсва чувство за принадлежност: към семейството или към даден колектив.

На външен вид тези деца може да не показват нуждата си от близост и обич, дори да отхвърлят опитите ви да се сближите, но всъщност са много уязвими и изпитват потребност да се чувстват обичани и приемани.

Какви средства предлагаш да използват родителите, за да изградят у децата си чувство за принадлежност?

Не бива да забравят да казват и да показват на децата си колко ги обичат. Дори да им се струва, че те вече го знаят, не бива да спират отново и отново да им засвидетелстват обичта си.

От голяма помощ са и семейните ритуали, които са неизменни, независимо какво се случва. Такива може да са семейно кино в сряда вечерта, обяд в мола в събота, семейна игра в неделния следобед и др.

В твоята книга родителите могат да открият много и различни начини, по които да разчупят досегашния модел на семейния живот. Предполагам обаче, че това ще изисква много време и енергия?

Така е, особено в началото ще се наложи да вложите повече енергия и търпение, ако искате да промените неработещия модел на поведение на вашето дете.

Но усилието си заслужава: в повечето случаи подобрение се усеща много скоро и реакцията на родители и учители обикновено е една и съща: огромно облекчение.

Променяйки собствения си модел на действие, те успяват да променят и поведението на децата. С течение на времето, ако човек постоянства, общуването става значително по-лесно.

Можеш ли да кажеш дали през всичките тези години, в които работиш с деца, има тип „трудни деца“, който преобладава?

Струва ми се, че настъпва Ерата на спорещите. Светът като че ли дава достатъчно примери, че всичко може да се договори, и децата се опитват да правят точно това.

Когато аз бях малък и имах проблем в училище, родителите ми ме питаха какво съм направил. Сега родителите са много по-склонни да защитават децата си и да ги подкрепят, независимо от обстоятелствата.

Но има правила, които трябва да се спазват, и децата трябва да се научат на това. В противен случай вечно ще се чувстват онеправдани и нещастни.

В книгата се говори и за проблемите, с които се сблъскват родителите на тийнейджърите. Каква е подходящата стратегия в този случай?

Да си родител или учител на трудно дете е тежък кръст. Всеки ден битката започва отначало. За да се справиш с подобно дете, трябва да имаш разумна стратегия за възпитанието му и да планираш тактиката на всяка своя кампания като истински Наполеон.

Това е времето, когато емоциите изцяло владеят вашите тийнейджъри и да се стигне до тях е много трудно: те са се обградили със защитни стени.

Ето защо родителите трябва да се опитат да се включат в занимание, което децата им обичат: да гледат заедно телевизионна програма, да играят на компютърни игри или да тренират някакъв спорт заедно. Тогава тийнейджърите ще са по-склонни да ги допуснат до себе си и да разкрият част от вътрешния си свят.

Да си родител или учител на трудно дете е тежък кръст. Всеки ден битката започва отначало. За да се справиш с подобно дете, трябва да имаш разумна стратегия за възпитанието му и да планираш тактиката на всяка своя кампания като истински Наполеон.

BGTATKO