Невидимите деца – това прозвище доби популярност, след като няколко чуждестранни журналисти направиха разследвания за българските деца с увреждания „скрити“ в домовете за сираци.
Самите деца обаче не са невидими, а проблемът е в това доколко ние, останалите ги виждаме. Има разлика между това да гледаш и да виждаш – констатация, направена в художествена форма още от Иван Вазов, в края на по-миналия век.
И въпреки че не може да се отрече, че в последните няколко години се направиха редица полезни стъпки към това, деца с увреждания и със специални образователни потребности да бъдат изведени както от домовете за сираци, така и от тесния кръг на семейството, по пътя до крайната цел – реална интеграция и в обществото – има още много крачки.
Предложеният от Министерството на образованието законопроект за предучилищното и училищното образование предизвика редица реакции. Във всяко едно отношение появата на нов закон след близо 20 години отлагане е положителна стъпка и заслужава своето одобрение.
Чуха се обаче редица гласове с искане за удължаване на срока за общественото обсъждане и корекции в предложените от министерството текстове.
Но на кръглата маса по темата, организирана в Народното събрание, между благодарностите и похвалите не остана време да се чуят някои притеснения, както и да се дадат отговори на въпроси, които вълнуват сериозно родители и близки на деца с увреждания.
И за да бъдем по-конкретни – става въпрос за деца с аутизъм, с хиперкинетично разстройство, епилепсия, с леки и средни умствени увреждания, деца с говорни, зрителни или слухови увреждания и дефекти, с комуникационни затруднения.
Според проектозакона се цели децентрализация на ресурсното подпомагане, като то се прехвърля като дейност към новосъздаващи се центрове за личностно развитие.
Така с влизането в сила на новия закон съществуващите вече близо 6 години ресурсни центрове ще бъдат закрити или преструктурирани. В тези центрове по области и общини работят ресурсни учители, психолози, логопеди, слуховоречеви рехабилитатори с деца, които имат нужда от допълнителна помощ, за да преодолеят трудността да се включат в обществото и за да развият своя потенциал.
Ресурсните центрове до този момент са били на централизирано държавно финансиране и по области са функционирали като второстепенни разпоредители на държавни средства.
Предложеното обаче от Министерството на образованието и науката предизвиква редица опасения, преди всичко на родители и особено такива, които са от малки населени места и разчитат на подкрепата, оказвана на децата им от специалистите от ресурсните центрове.
Недоумение поражда самият факт, че държавата се опитва в момент да промени нещо, което работи и което е доказало, че работи в последните години. Това е първото изречение на Биляна Петкова, студент V-ти курс в юридическия факултет на СУ и която се решава да говори и да настоява и пред институции за правото на децата с увреждания на гарантиран достъп до качествена и адекватна грижа. Познава тематиката и сферата, тъй като има близки и приятели, клиенти на ресурсни центрове. Биляна Петкова беше един от онези български граждани, които се опитаха да влязат и да присъстват на дискусията в Народното събрание, но не бяха допуснати с аргумент – сложната система на регистрация и липсата на официална покана от институцията организатор.
Биляна Петкова, както и iNews, прочете обаче проектозакона от гледна точка именно на центровете на личностно развитие и задачата им да поемат работата на ресурсните такива в момента.
На първо място прави впечатление фактът, че т.нар „центрове за личностно развитие“ се прехвърлят като отговорност за разкриването им на местни власти. Центровете за личностно развитие ще се разкриват като институция в системата на предучилищното и училищното образование.
Така на практика откриването и съответно поддръжката на тези центрове е оставено на решението на кметовете и общинските съветници, посочва Биляна Петкова. Според нея основният проблем ще дойде тук заради финансирането – по-малките и по-бедните общини или действително няма да имат средства, или е много вероятно да си ги спестят заради други нужди.
Така обаче децата с увреждания, особено тези в провинциалните градове, отново ще се окажат без подкрепа и без специализирана и качествена помощ. Особено при положение, че в проектозакона разкриването на такива центрове е само пожелателно, но не и задължително. „Никъде не е записано като задължение на кметовете да разкрият такъв център и той остава като пожелание – при нужда и възможност“, казва Петкова.
Към момента обаче коментар по този казус от Националното сдружение на общините в Република България (НСОРБ) не може да бъде намерен, тъй като представителите на организацията са на национална среща.
За това ресурсните центрове да останат специализирани обслужващи звена към МОМН настояват и от НАРУ – Националната асоциация на ресурсните учители.
„В много общини, извън областния град, на практика единствено специалистите от ресурсните центрове посещават училището и детската градина и подкрепят децата с различни проблеми в обучението. В много населени места липсват въобще специалисти, свързани със специалните образователни потребности“, се посочва в писмо от регионалната секция на НАРУ- Враца.
Биляна Петкова подчертава изрично обаче член 190, ал. 2, която дава възможност да се събират такси от родителите за дейностите в Центровете за личностно развитие – така не само образованието и услугата на специалистите могат да станат платени, и то – според Закона за местните данъци и такси. Остава съмнението, че родители могат да бъдат принудени да плащат както такса за народни танци, така и за това психолог да работи с едно дете с аутизъм, например, или за помощта на логопеда.
Още въпроси изникват при прочит на проектозакона по отношение на специфичните услуги, които ще се предлагат в Центровете за личностно развитие. Според чл. 186 тези центрове ще осъществяват допълнителна подкрепа за личностно развитие, която включва както работа с деца със специфични образователни потребности (СОП), деца с хронични заболявания, с деца в риск, но и с деца с изявени дарби.
Освен това тези центрове трябва да консултират кариерно всички ученици и да доразвиват техните индивидуални способности, както и да подпомагат и техните родители. На първо място всички тези изброени по-горе дейности са изключително специфични, а на куп – с много широк обхват. За тях се изискват различни знания и квалификация, а оттам и широк кръг от специалисти.
Широкият обхват на определението на Център за личностно развитие дава възможност на местните власти да разкрият такъв център само проформа – като включат в него дейности, които да са насочени към здравите деца, а децата със СОП отново да бъдат забравени и отритнати. „Нищо не пречи те да си направят такъв център с кръжок по рисуване и народни танци и с това да приключат“, посочва Биляна Петкова и допълва, че това е лесният вариант, този, който спестява средства.
Но след като не е записано като изрично задължение грижата и подкрепа за децата с увреждания, може да се очаква да се направи именно това. Петкова изрично посочва обаче, че специалната грижа за децата и хората с увреждания е записана и в Конституцията на България (чл. 51, ал. 3) и може, при лошо стечение на обстоятелствата, засегнатите родители да атакуват по съдебен път новия закон
Изключително положителна стъпка е предвиждането деца със СОП да бъдат приемани в нормалните класове. Като проблем в предлаганите текстове от МОНМ обаче и от Националния съвет за интеграция на хората с увреждания алармираха, че има и опасност от нова сегрегация, тъй като законът дава възможност за „обособяване в отделна група“. Реално с това обособяване законът създава предпоставки за формиране на помощно училище в масовото, добавят и като аргумент на исканията си за промяна на определени текстове от НАРУ.
Остава също така неясно взимането на клас и на образователна степен как ще става за децата със СОП, както и как ще се явяват на държавни зрелостни изпити, за да могат да вземат свидетелство за образование.
